Изобилие от време и пари са де факто необходимите условия за прием в Институт Вила Пиерфьо

ПИСМО ОТ ШВЕЙЦАРИЯ

От Алис Грегъри за списание Ню Йоркър

Алис Грегъри, писателка, живееща в Ню Йорк, е кореспондент на американското месечно списание за мъже Джи Кю (GQ) и помощник-редактор в списанието Т (допълнително издание на Ню Йорк Таймс за мода, стил, пътуване и дизайн).

Превод на български: Ирина Бухалова

Кантон Во беше някога столицата на финишинг училищата. Днес е останало само едно. Илюстрация от Луси Гутиерес

Миналото лято, докато австрийските глетчери се топяха и шведските гори горяха, на швейцарските военновъздушни сили, които съществуват, за да пазят нация, която не е водела война петстотин години, им беше възложено да доставят десетки хиляди галона вода на стада прежаднели крави, изгубени из алпийските пасища. По същото време, в Глион, малко селце, сгушено високо над град Монтрьо и достъпно с лифт, който се движи по релса (фуникуляр), беше вече над 20°С градуса в 8.30 сутринта, времето, в което започват часовете в Институт Вила Пиерфьо.

За Вивиан Нери, директорката на училището, горещата вълна, обхванала Европа, дойде като приятна изненада. “ Не сме имали такова лято от сто години”, ми каза тя. “Чист късмет”. Тя се усмихна и посочи грациозно към Женевското езеро, което, както и небето над него, беше наситено синьо, като на снимка от остаряла лента. Няколко жени, едни на около осемнадесет, други на средна възраст, можеха да се видят да се катерят като кози нагоре по терасовидния хълм. Имейл, изпратен от училището няколко седмици преди пристигането им, съветваше жените да “ бъдат облечени с вкус” и те бяха разчели неясното послание със забележителна последователност. Външният им вид  – прическа от фризьор, рокли от химическо чистене – предполагаше изобилие на пари и време, и двете де факто необходими условия за прием в Институт Вила Пиерфьо, където летният курс трае шест седмици и струва средно тридесет хиляди долара.

Помещавайки се в типична швейцарска дървена вила, построена през 1911 г. за холандска баронеса, институтът е известен като последното финишинг училище в Швейцария. Процъфтяващият кантон Во, където се намира ИВП (Институт Вила Пиерфьо), в различни времена е бил дом за Чарли Чаплин, Зелда Фитцджералд, Грахам Грийн и Владимир Набоков; бил е също нещо като столица на училища, където, както Мюриел Спарк пише в последния си роман “Финишинг училището”, “родители стоварват тийнейджърите си точно след като завършат гимназия и преди да започнат университет или семеен живот или кариера.” През двайсетте години на миналия век, Лозана само може да се похвали с 45 такива училища. Рекламите им в Швейцарски Ежемесечник, отдавна изчезнало периодично издание, посветено на хороскопи и автобиографии на начинаещи алпинисти, са до тези за “диетични специалитети” и “колониални продукти”. Някои обещават пасторален лукс (“големи градини на брега на езеро”), други педагогически фокус върху домакинските умения и съвременните езици. Неакредитирани, скъпи и обикновено семеен бизнес, швейцарските финишинг училища заместваха мъжкото университетско образование за много богати западно-европейки с амбиции за добър брак. “Също като часовникарската индустрия е”, казва синът на Нери, който се занимава с бизнес делата на училището. “Ако искате най-доброто качество, то оставате верни на швейцарското.”

Институт Алпен Видманет, чийто възпитанички включват принцеса Даяна, както и бавачката на синовете ѝ Тиги Лег-Бурк, затвори през 1991 г. и Шато Мон-Шуази, посещаван от бившата първа дама на Франция Карла Бруни-Саркози и принцеса Елена на Румъния, затвори врати през 1995 г.. “Имението”, алма матер на британската шпионка Вера Аткинс, сега е международното седалище на мултинационалната компания за пакетиране на храни Тетра Пак. Недвижимото имущество на тези училища беше ценно, а феминисткото движение заличи търсенето на услугите им, тъй като домашните умения, някога предполагащи елегантност и добро възпитание, започнаха да изглеждат повече като инструменти за подтисничество. Защо да учиш как да управляваш един дом като корпорация, след като изведнъж стана възможно да управляваш истинска корпорация?

Тази промяна може би беше основната причина за дискретността, която е запазена марка на ИВП, където една ученичка ми каза, че крие от приятелите си решението да бъде там. Учениците говореха с мен само при условие, че използвам първите им имена, в съответствие и с политиката на ИВП, където фамилните имена не се споменават изобщо. Както военната и банкова политики на Швейцария, така и предаността на ИВП към дискретност граничи с невроза. Въпреки, че бях поканена да присъствам в часовете за една седмица, няколко пъти ми се скараха, че снимам интериора на вилата, че записвам с диктофон лекции, и че се опитвам да установя общи биографични данни за ученичките на училището, група, за която Нери твърди, че включва дъщерите на президенти и министър-председатели. За елита истинска дискретност е постижима. Понякога Нери работи с дъщерите на шейхове в собствените им дворци.

Към края на седемдесетте години на миналия век, Нери казва, че ученичките на ИВП главно европейки са заменени с жени от Латинска Америка, Индия, Средния Изток , Япония, Китай и Русия. (Преди няколко години, една от възпитаничките на училището, дъщерята на московски олигарх, колекционираща изкуство, списваше масово осмивана рубрика за етикет за руското издание на Татлър, в която съветваше читателите си да не наемат персонал от Филипините.) От 29 –те присъстващи ученички, когато аз бях там, една беше изпълнителен директор от Канада, а друга американка – майка на пет деца; имаше шест млади китайки, няколко адвокатки от Индия и Австралия, химичен инженер от Нигерия, маркетинг мениджър от Дубай, възпитаничка на бизнес училището на Харвард от Хондурас и няколко студентки от страни като Кувейт, Саудитска Арабия и Мексико. Единствените три европейки бяха: осемнадесет годишна прохождаща модна дизайнерка от Португалия, бивша стюардеса на Емирейтс от Румъния и украинка инвеститор на криптовалута, живееща в Сингапур.

Жените, много от които бяха завършили МБА (магистърска степен по бизнес администрация) програми, бяха там не, за да учат да правят пари, а да придобият уменията, които им бяха заложени по природа. Преследването на такава цел може да изглежда като анахронизъм, но архетипът на жената като посланик на семейството е толкова актуален, колкото е бил винаги. Докато бях в ИВП, името Иванка Тръмп никога не се спомена, но в недвусмислените усмивки и отказ да се говори за политика, беше невъзможно да не усетиш присъствието ѝ.

Когато пристигнах в Институт Вила Пиерфьо, наскорошна буря беше затруднила рецепциониста в Париж и също беше прекъснала интернет в района, което подчерта атмосферата на прикрито застаряване на училището. Нери се извини за повредата като ме водеше към къщата, която имаше дървен под и мраморни стълби. “Виждаш ли?” каза тя, като посочи официалната трапезария, където масата беше вече наредена за обяд. “Навсякъде е класна стая”.

Нери, която ръководи ИВП почти половин век, носи аксесоари като копринени шалове и перлени обеци и тъмно сини обувки със средно токче. Тя говори, както и се облича – семпло с подбрани изрази. Противник на импровизираните разговори, тя често се извиняваше, по-скоро на себе си, отколкото на мен, че се “отклоняваше”. Настойчивите ми молби да продължи да говори, по каквато и да е тема, която бяхме неволно захванали, бяха отхвърляни. “Не, не,” казваше Нери. “Отклоних се.”

“Ах!” възкликна тя, докато вървяхме към всекидневната, която беше обзаведена с позлатени огледала и ориенталски килими. “Казах на момичетата да не ги слагат по този начин!” Тя се приближи до светло зелен диван и размести няколко реда подравнени възглавници в по-раздвижена конфигурация. “Не сме в казармата все пак.” Тя продължи да ме води нагоре по стълбите, цъкайки с език в знак на неодобрение към слизащата ученичка, която очевидно трябваше да се движи от другата страна.

Програмата на ИВП няма за цел да обучава жените от развиващите се страни в нравите на западна Европа, а по-скоро да запознае учениците със странностите и табута на различните националности. Освен как да почистват мрамор, да се обръщат към графиня-вдовица и да сервират официален обяд, учениците имат лекции, посветени на традициите на двадесет държави. В 90 минутен час за Нигерия, преподаван от канадски майстор –готвач, възпитаник на реномираната кулинарна френска школа Кордон Бльо, станал учител по етикет, научих, че на официална вечеря в Лагос подходящи теми за разговор са бронзовите статуетки от Бенин и местната филмова индустрия. Беше подчертано, че Гражданската война с Биафра е силно препоръчително да се избягва. В час за Мексико бяхме предупредени, че и трите: невени, червени рози и сребро са неподходящи подаръци (невенът е траурно цвете; червените рози са символ на плътските страсти; среброто, добивано на място в Мексико, не би впечатлило.) Както Нери казва, “По-добре да го научите от нас, отколкото от вашите свекърви.”

ИВП предлага курсове целогодишно, но преподавателите, които бяха през лятото на моето посещение включваха австрийски флорист, специалист по етикет от Гватемала и бивш директор на комуникациите на Нестле, запален по работата на спорния социален психолог Стенли Милграм, известен с експериментите му за подчинение. Мъж на име Зигфрид, който е ръководел миннодобивни конгломерати в Буркина Фасо, но настоящата му визитка сочи името на инвестиционна компания с офис в Цуг, също беше там. Нери съвсем случайно обясни присъствието му като каза, че възнамерява да добави предмет следващото лято за обноските на френскоговорящата западна Африка и Зигфрид, приятел на сина ѝ, би могъл да го води.

Един следобед, Джон Робертсън, иконом, с предишни работодатели графа и графинята на Нортъмбърленд, който точно беше пристигнал в Европа след 7 дневно презокеанско плаване с Куин Мери 2, преподаде урок как да наемаш и управляваш персонал. Той носеше кожени обувки с две токи, панталони с ръб, риза на бяло и синьо каре с френски маншети и шапка, която свали на влизане в класната стая и постави върху книгата със снимки на замъка Алнвик. На стената зад него проблясваха малки отражения на многото кристални часовници в стаята. Робертсън започна като очерта “десетте функции на домакинството”, които включват сигурност и поддръжка на тревните площи. “Повярвайте ми ,” каза той като обясняваше администрацията на домакинството, което той препоръчва да се остави на иконома, “това е нещо, с което не бихте желали да се занимавате.”

Повдигнатите вежди на Робертсън и постоянната полуусмивка му придаваха ироничен вид. Той подчерта важността да имаш ясно определени домашни предпочитания, които заедно биха формирали нещо като себепознание. “Как бихте желали да бъде оправено леглото ви?” попита той. Прозвуча като риторичен въпрос и никой не отговори. “ Е, ако не знаете, то камериерката ви ще го оправя, както са я учили да го прави”, каза той. Робертсън даде на учениците примерни въпроси, които да зададат на кандидат иконом (“Къде поставяте вилицата за стриди?” “Можете ли да ми направите чисто Мартини?”). Един градинар би трябвало да може да ви каже предпочитания от него каталог за семена, а камериерката нейната предпочитана марка прахосмукачки. Би било предвидливо, каза той, да попитате кандидат камериерка как би почистила например паркет без да трябва да го цикли. “Защото не е само цената” каза той с въздишка. “Неудобството по-скоро”.

Нери преподава няколко предмета самата тя. В един от тях, за международни форми на обръщения и титли, тя изрази възмущение, че веднъж на пресконференция, президентът Обама се е обърнал към германския канцлер Ангела Меркел на малко име. Учениците научиха, че когато си в Азия, никога не се пише върху визитката на друг и, че вместо да дадете вашата в началото на срещата, трябва да я предложите в края. Италия, Либия и Афганистан са все примери за страни с претенденти – кандидати за престола на отдавна свалени монархии, към които трябва да се обръщаш подобаващо. След това Нери обясни на класа 25-те нива на благородници в Обединеното кралство. “Това трябва да го актуализирате периодично”, каза тя.

Трудно беше да си представя да помниш такава информация, за когато потрябва, ако въобще потрябваше. Но жените водеха яростно записки, с Картие гривните им потраквайки. По-късно, покрай басейна, Токи, 23 годишна от Нигерия, живееща в Лондон, настоя любезно за полезността на всички предмети. “Хората забелязват” каза тя. “ Мисля, че по всяка вероятност те не биха казали нищо, но ще си тръгнат мислейки, уау, тя наистина е изискана.” Канадската изпълнителна директорка, с която разговарях на следващия ден, изрази подобно усещане, въпреки по-несигурно. “Има неписани правила в бизнеса и живота”, каза тя. “Успехът ни зависи поне малко от това, дали ги нарушаваме.” Тя направи пауза и после добави, “Това е безопасно място за мен да практикувам.” Начина ѝ на мислене споделяха и преподавателите в ИВП, които имаха склонност да представят външния свят като място на жестока заплаха от грешни ходове, които биха сринали репутацията ви или разрушили кариерата ви. Да им вярваш е като да гледаш на живота от височината на стръмен високопланински връх. Сладкарските изделия са “смъртоносни” за килимите. Лилиите, с техния неучтиво силен аромат и оранжев полен (по-лош и от шафран), трябва да се избягват, както свещите при коктейли, което Нери описа с огорчено изражение споделяйки личен опит с дузина килими от историческата френска линия Савонри, обезобразени от горещ восък. “Освен”, добави тя, “ако не сте в Огледалната зала на Версай”. Учениците ѝ чинно записаха коментара, пропускайки да го отбележат като шега вместо полезен съвет за човек, който най-вероятно би организирал коктейл в центъра на ЮНЕСКО за културно наследство.

Нери, която мисли, че портокаловият сок е “лишена от въображение” смесица (тя предпочита киви) обясни, че коктейл партитата са “ефективен и икономичен начин едновременно да върнеш няколко услуги” и попита дали някой в класа беше организирал такова. Види, 25 годишната адвокатка от Нашик, Индия, беше правила коктейл за откриването на изложба, организирана от сестра ѝ; както и Кристин, майката на пет, за учителите в училището на децата ѝ в Минеаполис. Нери кимна одобрително. Даниела, харвардската възпитаничка от Хондурас, каза “Да, за моя рожден ден!” Нери, шокирана, повдигна вежди. “О”, каза тя, изумена. “Никога не бях чувала за такова нещо”.

Следващият един час, въоръжена с диаграми и графики на екрана, Нери отправяше преувеличени предупреждения като проповед. Масата за бюфета никога не трябва да е разположена близо до бара; двете трябва да са “възможно най-далеч едно от друго”, за да се улесни движението и общуването между гостите. Наетият персонал е възможно да не може да чете, затова го инструктирайте устно вместо да раздавате писмена програма на вечерта. Коктейлно парти за 100 във вилата, според Нери ще изисква 2-ма гардеробиери, (които след като поемат кожено палто би трябвало да закачат номер от вътрешната му страна вместо от външната върху кожата), поне двама камериери, пиколо за асансьора, двама работник-кухня, двама миячи, един главен сервитьор и шест – “абсолютният минимум!” – сервитьора. Домакинът би трябвало да уведоми местната полиция няколко дни по-рано, за да се избегне задръстване и да наеме двама души охрана. “Защо ни е охрана тук?” Нери зададе въпроса, който се въртеше в главата ми. “Не се ли предполага, че сме в безопасна страна все пак?” Тя направи пауза за около 10 секунди. “Самопоканилите се .” Строга охрана, добави тя, е особено необходима през лятото – “защото хората ще минават през френските прозорци, както може да си представите”.

Нери добави също, че би трябвало заедно с другите неща, да се подготвят два “хляба изненада” и около 600 ордьоври. За пиене, 30 бутилки шампанско биха били достатъчни, но заедно с няколко безалкохолни вариации, и задължително под ръка трябва да има по четири бутилки от уиски, джин и водка “за мъжете, които не харесват шампанско.” Нери забърза презентацията като представи слайдове с поредица от огромни канапета (хапки) и започна дискусия дали изглеждаха големи за ядене наведнъж, както канапе би трябвало да се консумира. Повечето плътно изрязани снимки не включваха вилици или чаши за вино, което изискваше въображение да прецениш точно размера им. Преди да разпусне класа, Нери покани учениците да дойдат в предната част на класната стая и да упражнят държането в една ръка на салфетка за коктейл, чиния за предястие и чаша за шампанско. “Елате, елате,” подкани ги тя. Мила, 30 годишна, израснала в Гвинеа-Бисау, се престраши да е първа. Нери ѝ показа как да хване столчето на чашата с дланта нагоре, между безименния и кутрето ѝ, постави чинията между палеца, показалеца и средния пръст и после подпъхна салфетката под чинията и над средния ѝ пръст. Всичко това би трябвало да бъде направено с лявата ръка, оставяйки дясната свободна за ръкостискане при запознанства. Мила погълна демонстрацията внимателно и погледна Нери за окуражително кимване преди да опита сама. Направи го от първия опит. “Изглежда по-сложно, отколкото е”, каза тя.

Въпросът как трябва да се държим на обществено място е занимавал философите от хилядолетия. Ученията на Конфуций засягат етикета, както и спорно, прави Плато в “Закони”, когато той изготвя каталог с различните гости от чужбина и как би трябвало да бъдат посрещани. И ако Исус преминава невидимо през нашия свят, то да си груб не е християнско. “Не забравяй да забавляваш непознатите: защото някои са забавлявали ангели без да знаят”, се казва в Новия завет. Различни теории за ролята на етикета са били изтъквани през вековете. Ерасмус е имал великодушното схващане, когато е писал през 1530 г. за селския дълг да “компенсираш злощастната съдба с елегантността на добрите обноски”, докато през Викторианската епоха ролята на етикета се е свеждала до поведенчески талисман, способен да те защити от мръсните сили на вулгарността и порока. Социалният антрополог, класик и изследовател на историята на етикета Маргарет Висер пише в нейната книга-канон от 1991 г., “Ритуалите при вечеря”, че добрите обноски “не съставляват добродетелта, но те показват как би изглеждала тя”.

Етикетът може да бъде разбран като кодирана, но негласна система от културно- специфични правила, използвана през времена и континенти да се справи с нашите най-първични противници: насилие, болест и смут. Така че, Швейцария, нация известна с липсата и на трите, я прави мястото, където етикета трябва да се преподава и това би имало символично значение. “Това, че сме неутрални, прави Швейцария специална”, беше казала Нери. “Други страни биха се опитали да натрапят културата си, като Франция. Тук ние нямаме този вид културен империализъм.”

Един следобед, в класната стая на горния етаж, Нери ми каза, “Майка ми не харесваше терминът “финишинг училище”. Означава толкова много неща за толкова различни хора. Англичаните, например, мислят, че е място за жени, които не са достатъчно умни да отидат в университет.” Майката на Нери, Дорет Файетаз, която никога не е била във финишинг училище, е основала днешния ИВП през 1954 г. със заем от родителите си, тъй като никоя швейцарска банка по онова време не би дала заем на жена. Преводач на Братя Грим и, според Нери, “една от първите жени, дръзнала да поиска развод в Цюрих”, Файетаз основава училище, което за времето си е било вид профеминистка алтернатива на обучението за организиране чаено парти, типично за целия кантон. Преподавало се е вегетарианска кухня, както и семейно планиране, психология и поддръжка на автомобила. Педагогическият замисъл на Файетаз е в отговор на собствената ѝ ненавист към домакинските задължения. Ефикасното им изпълнение, е вярвала тя, че създава повече време за по-смислени начинания: четене, свирене на инструмент, учене на езици. Целта на нейното училище, според брошура от 1965 г., е била да обучи възпитаниците си как “да имат жизнерадостен и добре подреден дом, където съществува истински интерес към всичко, което се случва по света.”

През първите години учениците в училището са били най-вече от западна Германия и Холандия. “Французите не идваха в Швейцария”, разказваше Нери. “Те ходеха в Англия, защото е кралство, а не селска страна.” Понякога в училището идваше, както Нери ги наричаше, “екзотичен ученик” – веднъж, каза тя, училището беше домакин на братовчед на японския император. “Майка ми искаше учениците ѝ да познават добре другите страни и култури, което беше революционно схващане за времето си. Тя мислеше, че сме големи етно центристи в Европа.” Нери продължаваше, “всеки се възхищаваше на Франция и Англия, но има и други култури, които са много по-стари и имат също изисканост и красиво изкуство и ние не бива да ги подценяваме.”

Нери беше израстнала в Цюрих, ходила на училище в Англия, преместила се в Монтрьо след развода на майка ѝ и след това заминала за Калифорния, където е учила латино-американска история в калифорнийския университет Лос Анджелис. Тя се връща в Швейцария след като се дипломира и се оженва за директора на фирма, произвеждаща текстилни машини. “Винаги повтарях, че няма да управлявам училище и че няма да се омъжа за швейцарец от немската част, но всъщност направих точно това”, каза тя, смеейки се. През 1971 г. жените в Швейцария получават правото да гласуват, на следващата година майката на Нери се пенсионира и Нери заема директорския пост на ИВП. “Беше 1972!” възкликна тя. “Ние преживяхме точно кризата на ученическата революция. Размерът на класовете рязко спадна. Тези, които идваха, криеха от приятелите си. Казваха, че ходят на езикови курсове.” В Америка също много финишинг училища затвориха, а малкото които останаха отворени, като това на г-жа Портър в Кънектикът и вече несъществуващия колеж Финч в Манхатън, избраха да наблегнат на стриктна академична програма.

Увеличаващата се международна клиентела на ИВП ни кара да мислим за училището като средство за културна асимилация или класова мобилност, но на практика изключително високата му такса го прави недостъпно за множеството. Сега, разбира се, тези хора имат Ютуб с неговите обучителни видеа за подреждане на маса и произнасяне на думата “Гштаад”. С изключение на една особена лекция за важността от защитата на метаданни, програмата на ИВП не включва онлайн етикет обучение, възможно най-належащия вид, за който добре подготвена информация всъщност би била полезна.

През седмицата наблюдавах много обеди с по няколко блюда, всеки от които организиран, сервиран и консумиран от учениците, на които бяха раздавани различни роли, като в пиеса, и оценявани за тяхното изпълнение. “Сервитьорите” носеха бели ръкавици и престилки на волани и, когато не разливаха вода, стояха до бюфета с ръце, прилежно сгънати. “Гостите” грижливо кимаха с глава и разговаряха един с друг за въображаемите си семейства. От време на време играта натежаваше и жените забравяха за момент и ставаха отново себе си. Веднъж, между салатата и рибата, момиче на колежанска възраст играеше гост, нает като адвокат, уморено да говори за измислената си кариера, започна да говори за “Историята на прислужницата”, която следеше и харесваше безкрайно. Към края на престоя ми, учениците замениха разговорите за финалните изпитите с планове за уикенда. Някои отиваха в Женева; други мислеха да вечерят в близък ресторант, известен с ястието си наречено “гълъб пощальон”, в което птицата се готви су вид и се сервира в пощенски плик. Скоро те щяха да са сами в света на гала събития, според инструкторите на ИВП, ако можеше да им се вярва, заобиколени не от приятели, а от подозрителни познати, вечно търсещи грешки дипломати и нигерийци, нямащи търпение да разговарят за бронзовите статуетки на Бенин.

Един следобед, Андреа, 30 годишна румънка, аранжира абсолютно симетричен букет под надзора на австрийския флорист и излезе на терасата с каменни плочи на вилата. За разлика от останалите жени в ИВП, много от които никога не бяха оправяли легло, Андреа, с кехлибарени очи и кукленска красота, не идваше от богато семейство. Родена в Търговище – “градът, където Чаушеску е бил убит” – сега тя живееше в Дубай. Заминала е без да познава никого, 5 седмици след като е спечелила облог с колега, че може да започне работа като стюардеса в Емирейтс. Работила е в частната авиация – често за кралски семейства в Средния изток – почти 7 години.

Дъщеря на източноправославен свещеник и медицинска сестра, Андреа беше платила таксата на ИВП със спестявания, които беше събрала от работата си на частни полети по време на Рамадан. Тя цени етикета, както домакиня цени успешна вечеря в събота вечер – като неповторим синхрон между естетика, внимание и уважение. Това тя дължи на кралските си работодатели, които са я гледали в очите и искрено са ѝ благодарили за най-малките предоставени услуги. В годините, когато е работила в авиацията, разказва Андреа, тя се е стараела да научи преди всеки полет поне няколко думи – здравейте, моля, благодаря – на различните езици на пътниците. “Не може да си представите как засияваха лицата на хората, когато ги посрещате, както са свикнали у дома”, каза тя. Когато за първи път се премества в Дубай, Андреа си дава сметка, че тя не само представя себе си, но и Румъния. “Ти не си просто само себе си”,  каза ми тя. “Ние сме толкова космополитни сега, но сме разделени от невежество, а не от различия”. Андреа разказа историята за кралица Виктория, която, след като забелязала, че гостите ѝ пият от купите с вода за почистване на пръстите след хранене, пила от нейната също. “Въпрос на съпричастност е”, каза Андреа. “Не можеш да имаш етикет, ако не можеш да отвориш сърцето и съзнанието си и да слушаш другите – и наистина да ги слушаш, наистина да искаш да знаеш кои са и откъде са, и да искаш да ги накараш да се чувстват удобно.”

Докато разговаряхме, синя пеперуда прелетя между нас и кацна на ръката на Андреа. Тя ѝ се възхити мълчаливо и обясни, че би желала да основе собствено финишинг училище, може би в Етиопия. Андреа има Инстаграм профил, където от време на време слага снимки на политически фигури: Барак Обама подавайки чадъра си на Мишел, президента Тръмп прибирайки неговия; Владимир Путин в момент, когато не помага на кралица Елизабет докато слиза по стълби. Като видя, че не съм вече на сянка, Андреа ме подкани да се преместя и тогава забелязах насълзените ѝ очи. “Етикетът не е нещо, което учиш за себе си”, продължи тя. “Това е нещо, което правиш за другите и го намирам за красиво.”

Когато най-накрая Андреа се извини, че трябва да се оттегли, то беше, за да учи. С изключение на някои по-възрастни и богати ученички, които избираха да отседнат в подножието в пищен семеен хотел, повечето от жените в ИВП оставаха на територията на вилата. Съквартирантката на Андреа беше от Китай, апартаментът им, както останалите, беше с име на цвете. Цареше типичното за летен лагер приятелство между ученичките, които не спираха да изразяват изненадата си от факта, че само след няколко седмици заедно се чувстваха близки една с друга. Но защо пък да не се сближат? Самият факт, че се бяха записали в училището, беше сам по себе си радикален акт на приемане, на социална амбиция и несигурност, на пожелаване на нечий статус.

В петък, след като вече бях прекарала шест часа всеки ден в ИВП, усмихвайки се и кимайки и стояща винаги с изправен гръб, бях изтощена и отегчена, въпреки че не можех да кажа с точност от какво. Цяла вечност не ми се беше отдавал случай да се скатая и пропускането на часовете предизвика познато вълнение. Отправих се към фуникуляра по криволичещ път, който минаваше през ябълкови дървета и в типичния за района архитектурен стил фахверкови къщи. Когато пристигнах, спирката беше празна и екранът показваше, че чакащият вагон ще потегли след пет минути. Вътре, където пространството беше с размер на тоалетна в манхатънски ресторант, стоеше мъж с работни ботуши. Беше повече от очевидно, че едва се побирахме. Почувствах, че пулсът ми се ускорява и беше трудно да го прикрия.

Мъжът погледна нагоре и се усмихна. “Бонжур”, поздравих го на френски. “Бонжур”, отговори той преди да засечем погледите си. Седнах и той се отмести като кръстоса краката си в противоположната посока. Направи го едва доловимо. Завъртането му настрани беше с цел да увеличи разстоянието помежду ни. Направи го заради мен и бях благодарна. ¨

Публикувано в печатното издание на американското списание Ню Йоркър от 8-ми октомври 2018, със заглавие “Приключен”.